Земеделие

Торене

   Обогатяване на почвата докъм средата на XX в. населението в село Васил Левски е подсилвало земята предимно чрез наторяване с естествен тор, нерядко се е прилагало осигуряване почивката на нивата,като парцелите са почивали веднъж на три години,практикувала се е и подмяна на засяваната култура,за да се избегне допълнителното изтощаване на почвата. До наши дни оборският тор се събира от стопаните на камари т.нар. коптори извън селото, до нивите, откъдето в последствие се разхвърля или се оставя да изгние по естествен път. Торището не се огражда. За пренасяне на оборския тор до торището се използва магарешка каруца,а кмета определя неговото место–нахождение.

   Още през 30-те години на XIX в. в някои области на страната започва употребата на изкуствени торове, но аладаалийци проявяват в това отношение изключителна консервативност и азотни торове се ползват ограничено от земеделските кооперации и трудовокооперативния земеделски съюз в близкото минало,като наторяването се е извършвало предимно с помощта на агростопански самолети базирани в село Опан.

Оръдия и начини за обработване на земята

   За обработване на земята се използват различни оръдия и съоръжения в зависимост от характера на извършваната дейност, видът на обработ–ваемата култура и качеството на почвата. Оръдията се делят на окопни и рални.

Окопни сечива

   При окопаване на културите най-широко приложение намира мотиката с формата на полумесец,която има различен размер номериран от 1 до 8. В миналото тя се изработвала от местните ковачи (в селото имаше и специализирана сграда за точилар,на южния вход в стопанския двор,който поддържаше земеделските сечива).

   Мотиката се състои от следните части: дъгообразно острие, леко извито назад, с две уши (двата заострени ъгъла на острието); къса обла метална шийка във форма на тръбичка, която съединява острието с дръжката (сап), който обикновено е от дрян с дължина достатъчна за да се работи удобно. Мотиката е предназначена предимно за окопаване,с големите номера на инструмента се правят вади за бостана или бохчата (зеленчу–ковата градина), но се използва и при изкопни работи, за тесане (изсичане) на трева и храсти.

   При работа в зеленчуковите градини се употребява подобна на мотика,която на някои места се нарича чапа (на италиански „zapa“). Тя има по-малки размери, а работната ѝ част е без уши и има правоъгълна форма с два зъба стърчащи в обратна на острието посока. С нея се разкопават културите около корените, без да се повреждат листата или стеблата.

   За изкопна работа, при почистване на нови ниви и други се използват копач (кирка) и тарпань (търнокоп). Всяко от тези сечива има специфична форма и предназначение. Кирката служи предимно за копане на камени–ста или обрасла с корени почва. Двустранно развитите ѝ остриета са поставени едно срещу друго: зашиленото е за разкопаване на камъни, а плоското – за изкопна работа и прерязване на корени. Между двете остриета на кирката се намира кюпията, в която се набива дълга около 1 м. дървена дръжка (сап).

   Друго окопно сечиво, което се употребява при изкопна работа, при риголване на лозята и в градинарството, е т. нар. бель  (права лопата) . Той се състои от острие, кюпия и сап. Обикновено правата лопата е фабрична изработка и за получаване на по-голяма дълбочина на изкопа местните си поставят на рамената стъпало ако няма фабрично такова,за да е по–удобна и да не разкъсва обувките на работещия.

Рални оръдия

   Основен представител на ралните оръдия в миналото е било  дървеното рало. Друг техен представител, макар не толкова разпространен, е дървения плуг.

   Ралото е имало силно удължен вид ,извита към средата дървена греда,изпъкнала нагоре,с метален палешник с изпъкнало назад ухо, за да захвърля настрани пръстта, като конструкцията на конското е значително по–масивна от тази на магарешкото рало.

   При оран на лепкава почва към ралото се прикрепяло "чирясну" (мета–лна  шпатула,с която се почиства насъбралата се пръст и треволяци). Традиционното дървено рало е снабдено и с хомот (две хоризонтално и успоредно поставени едно към друго дървета, закрепени неподвижно с две пръчки. Горното дърво ,същинския хомот, е по-дебело).Често са използвани за оран чифт волове или крави,както и биволи. Конски рала навлизат към 30-те години на миналия век. За да се пригоди към конска тяга ралото се скъсява, а под влияние на навлизащите фабрични плугове в предната му част се поставя колесар, което спомага за стабилизиране на ралото,въвежда се в употреба обръщалото,което значително съкръщава работата в някои случаи,като на всяка бразда се обръща палещника и орача се връща по същата бразда,а не заобикаля от отсрещната страна на нивата.При конското рало е отхвърлен хомота и на негово място се поставя т.нар.кошум,който е сложно устроена дървена дъгообразна конструкция имаща лицева и опака страна,обшита с кожа,опасана с ремъци  и захващана за ралото посредством с дълги над два метра ремъци закопчаващи се с дилджици (вид метални закопчалки), а останалите части на волското рало запазват вида си.Впрегатните животни се подкарвали със специална пръчка нареченч копраля.

    Хомотът лежи върху шиите (вратовете) на добитъка, краищата му са извити като кобилица. От двете страни на хомота, на разстояние около 30 см, са пробити дупки, в които се пъхат външни жигъле. В миналото се правели от дърво, а по-късно от желязо. За разлика от волския хомот, който направо се поставял на добитъка, конският се употребявал заедно рален хамут, върху чиято издадена мека част лягало горното дърво на хомота.

Връзката между волското рало и ярема се осъществявала чрез няколко вида приспособления: волски каиш, направен от волска кожа, а в по-ново време чрез синджир. Споменатите връзки осигуряват голяма маневреност на ралото. Те се закачат на горното дърво на ярема за малки трупчета, заковани на 10 см едно от друго, които не позволяват разместването на връзката.

Видове оран

   Ралото и плугът се различават не само по тип, а и по начин на работа с тях. При оране с рало нивата се бразди. Палешникът разорава пръстта, а ушите равномерно я отхвърлят. С рало дълбочината на оранта достига до 15 – 20 см. Започва се от единия край на нивата, по дългата страна, изкарва се една бразда, след това ралото се обръща (става реч за обръщача) и се започва друга бразда до вече изораната, но в обратна посока.

   При работа с плуг пръстта се отхвърля само на една страна. Затова след изкарването на първата бразда той не се обръща подобно на ралото, а се прекарва в другия край на нивата, откъдето се започва втората бразда в обратна посока.

   Налага се през изораната нива (угарта) да се прекара една или няколко по–дълбоки бразни,които са задължителни ако нивата има неголяма денивелация,за да се отича водата по–бързо при силен дъжд.

Видове отглеждани култури

   Централно място в традиционното земеделие е заемало производ–ството на зърнени храни. Предимство има пшеницата (казалджа),като се е ползвал различна от съвременния сорт пшеница,която е придавала сладникав вкус на тестените изделия приготвени от брашно добивано от същата тази пшеница и ечемик (ичумень).Съвременните сортове пше–ница са фуражен тип с висок добив,но със занижено качество.

   От зърнените храни са се отглеждали още ръж ,ечемик (ичумень) и  просо,от влакнодайните култури – коноп и лен,като стеблото на конопа се е обработвало с примитивна преса и по този начин са се произвеждали въжета и нишки.

Сеитба и обработка на засетите култури

   В зависимост от вида на отделните култури засяването се извършва през есента или през пролетта. Преди засяването нивата се изорава.                      

   Оранта т.нар. угар, която предхожда сеитбата, е важна от гледна точка на по – високия добив. Сеитбата обикновено започва от Кръстовден и завършва до Петковден по църковния календар.

   Засяването се е извършвало на ръка. За семе се избира най-каче–ственото от реколтата на засяваната култура. Хвърлянето на семе става от лесник (крина). Сеячът започва от единия край на лехата, като хвърля на всяка втора стъпка. Ечемикът се засява по-рядко, тъй като образува голяма коренова система и от едно семе порастват няколко класа ,това явление се нарича „братене“ или диалектно казано „ичуменя брати“.Сеячите трябва да усвоят движението с ръка до съвършенство,за да се получи равнмерно разпръскване на зърното;ръката трябва да опише полукръг с плавно движение,което завършва към тялото. Семето се е заривало с помощта на „диканя“ това е дъска с набити от едната ѝ страна кремъчета с елипсовидна форма,в наши дни се ползват дискови брани.Ечемик може да порасте и ако директно върху неорана нива се нахвърлясеме и се дискува,нодобива ще е изключително нисък.    

   Обикновено зариване на семената се прилага при есениците, тъй като те трябва да са зарити в земята, за да устоят на студовете през зимата. Завличане на семето се извършва с брани, които биват няколко вида. Най –примитивната е направена от две дълги около 2 м дървета, поставени успоредно и свързани със здрави клечки. Между тях, по дължина, са преплетени пръти подобно на плет от вършини.При работа с която и де е  брана от ръчно произведените се поставят за тежест камъни, големи буци пръст и др.

   Пролетните култури също се засяват на лехи и бразди. Сеитбата на царевица и слънчоглед се извършва едновременно с набраздяването на нивата. Орачът прокарва с рало бразда, а след него сеячът пуска равномерно зърната на около 20 см. След като се засее браздата, сеячът изчаква, а орачът се връща и с рало зарива семената. С това прави новата бразда, отива при сеяча и отново двамата тръгват. По този начин се засява цялата нива.

Техническите култури се прекопават неколкократно през периодите им Едновременно с това се изършва и плевене на посевите. От 30-те години на ХХ век в селото навлизат фабрично изработени и по-усъвършенствани оръдия за засяване и зариване на семената – редосеялки, желязни брани, а за почистване на зърното – различни видове триори. Първоначално с тях се снабдяват по-заможните стопани.

Прибиране на реколтата

Жътварски оръдия

   До колективизацията прибирането на реколтата от различните култури се извършвало предимно ръчно. Най-типични представители на традиционите жътварски оръдия, употребявани от левченци са : сърп, паламарка и коса. Някои сърпове имат усукан и леко подвит връх за по-добро хващане на класовете. Острието на сърпа е винаги назъбено по посока на дръжката. Назъбените сърпове са с различна големина. При жънене със сърп винаги се използва паламарка, която представлява дървена ръкавица за последните три пръста на ръката. На върха паламарката завършва със закривено навътре рогче (гага), дълго около 8 см. Предназначението на паламарката е да обхваща повече класове и да предпазва ръката от наранявания със сърпа, тъй като при работа с него класовете се режат непосредствено под хваналата ги ръка. С помощта на рогчето се извършва и връзване на снопи

Жътва

   Жътварският сезон започва обикновено около Петровден. Точно определен ден за него няма, тъй като жътвата е в зависимост от узряването на житата. Първа започва жътвата на ечемика, след това на ръжта и пшеницата. Гледало се тя да започне в “спорен” ден (понеделник, сряда или петък).

   Жъне се откъм гърба на класовете, т. е. в посоката, в която са полегнали (по същия начин се коси и сеното). Жътварят обхваща и заделя със сърпа стиска (снопче) класове, обхваща ги с паламарката в лявата ръка и със сърпа отляво надясно ги отрязва. От 3-4 стиски всеки жътвар прави ръкойка, която полага на земята.

   Връзвачите, които връзват след жътварите, събират ръкойките и ги връзват на снопове. Обикновено от 7-8 ръкойки се прави един сноп. Въжата, с които се връзват снопите, се приготвят още преди да е започнала жътварската работа, от наскубани стръкове жито, вързани откъм страната на класовете. Връзвачът преплита краищата на въжето, затиска го с крак на земята и поставя събраните ръкойки така, че класовете да бъдат от дясната му страна. След това с коляното на левия крак натиска ръкойките, събира двата края на въжето и ги засуква, подпъхва под него паламарката, закачва с рогчето ѝ усуквания край и го издърпва така, че да мине под въжето. С това снопът е вързан.

   Понякога пшеницата, ръжта и ечемикът се жънат, преди да са узрели достатъчно. В такива случаи ръкойките се оставят няколко дни да съхнат и след това се връзват на снопове. Обикновено отделното домакинство само успявало навреме да ожъне нивите си, само по-богатите стопани наемали жътвари от малоимотните си съселяни. През време на усилената работа по прибирането на реколтата стопаните на отделните домакинства се уговарят и взаимно се подпомагат (меджия) , обикновено между роднини, близки и комшии.

   Прибирането на реколтата от останалите култури се извършва последователно по реда на узряването им.

   Царевицата се пребира през втората половина на август,като веднъж преди това е била орязана (реже се върха до кочана за да порасне плода по – едър. Узрелите кочани се обират на ръка. Късат се едновременно от два реда, като се върви по междуредието. Берачът с една ръка хваща дръжката на кочана, а с другата го усуква и откъсва. Кочаните се подхвърлят на купчинки, след което се товарят на кола и пренасят в двора на стопанина

Сенарство

   В миналото сеното като основна храна на добитъка се добивало предимно от естествени ливади, за които не се полагали специални грижи (напояване, торене и др.). в дъждовни години те давали и 3-4 реколти. Изкуствени ливади се засяват с фий, мохар и люцерна. Последната масово започва да се засява след Балканските войни.

   Първата коситба е през май или дори по рано.

   При работа острието на косата се захабява и за това се налага да се клепи (изчуква), а след това да се заглажда с брус (точиларски камък). Клепенето се извършва с чукче, заострено от двете страни, и малка желязна наковалня (йорс) с формата на пресечена пирамида. Когато косата се захаби, наковалнята се забива в земята и върху нея се поставя острието. Косачът, като го предържа с едната ръка, удря с чукчето и постепенно изтънява острието. След което взема точиларския камък и го наточва.

   Косенето се извършва по следния начин: косачът хваща с лявата ръка края на дръжката, а с дясната – ръкохватката и със силни замахвания отдясно наляво отрязва тревата. Повалената с един замах трева се нарича откос. Коси се на намлии (редове). Откосената трева се оставя да изсъхне, като неколкократно се преобръща с двуроги и трироги дървени вили. Обикновено стопаните сами си изработвали дървените вили. Вземали разклонен прът и го поставяли в специална рамка, за да се придаде на пръта желязната вилообразна форма

   След като се изсуши, сеното се пласти (събира) на тепета (малки купчинки) обикновено следобед,за да е сигурно че е сухо и няма да мухляса. След напластяването сеното се натрупва на купи (големи конусовидни купчини. За да не се разпилява натрупаното от вятъра, купите се притискат с кол.

Вършитба

   Мястото, където се извършвала вършитбата, се наричало харман. То се правило в двора, на поляна или на самата нива.

   Подготовката на мястото за вършитба се извършва по следния начин: първо се определя мястото и се очертава, а след това се отесва с мотика и се подравнява; после се полива с вода и се посипва калчик (дребна ечемична слама) или мекина (плява); накрая мястото се отъпква с брана от разлистени клони. Укарването (изглаждането) на хармана се прави доста грижливо, за да стане пръстта твърда и гладка. Понякога, когато земята е суха, се налага цялата процедура (заливане с вода, посипване с дребна слама и трамбоване) да се повтори..

основен начин – вършитба с диканя, е получил най-широко разпространение.

   Диканята е направена от 4-5 липови, крушови или от друго дърво дъски, поставени една до друга и прихванати напречно с две дебели дървета с дървени клинове (дрянови клечки). Отпред диканята е извита шейнообразно, за да не завлича сламата, а двете ѝ странични дъски имат по един издътък (ухо), с който уредът се хваща при пренасяне. Отдолу в шахматен ред са набити по дължина остри кремъчни отломки, които служат за оронване на зърното и нарязване на сламата. Тъй като през време на работа диканята се тегли от добитък, в средата на предното напречно дърво е направен прорез, в който се напъхва тегличът. Направляването на животните през време на вършитба се извършва от седнал на диканята човек, който същевременно изпълнява и ролята на тежест.

   Отвяване и пречистване на зърното до към края на 20-те години на ХХ в. се правело на ръка. По-късно с навлизане на механизираните веялки този традиционен начин постепенно се изоставя. За ръчно отвяване на зърно е нужен вятър; за най-подходящ се смята постоянният вятър със средна сила.

   Отначало се извършва с йебички (малки дървени четирироги вили) — гребва се от купа с жито и се подхвърля нагоре срещу вятъра. Сламките и плявата се подемат от вятъра като по-леки и падат в края на общия куп, а почистеното зърно пада долу. Така постепенно се пресява целият куп зърно. След това започва второ отвяване. Фино пречистване на зърното се с ръшету (решето с малки дупки).

Описаните традиционни начини на вършитба постепенно започват да отпадат поради проникващата през първите десетилетия на XX в. механизация — вършачки, веялки и триори. Машини за пречистване на зърно (веялки и триори) навлизат по-рано, отколкото вършачките и това е характерно за цялата страна.

Засаждането на нови лозя става най-често през пролетта, а почвата се обработва предварително в края на есента.

   През април, когато е вече топло, се засаждат и пръчките. Те се подго–твят предварително, избират се и се отрязват още през есента. След това се заравят в земята, за да не измръзнат, и така преседяват до пролетта. На самото лозе пръчките се режат така, че да имат по 40 см дължина. При засаждането 30 см се поставят в земята, а останалите 10 см се оставят на открито, за да дишат.

   Онази част от пръчката, която остава над повърхността, се покрива внимателно с рохкава пръст, за да не мръзне. Така се образуват купчин–ки, до които се забиват дълги 20—25 см колчета — нишанки, които показват къде са посадени пръчките.

   Копането на лозята става в определено време на годината. Рязането на лозовите пръчки става също през пролетта в зависимост от времето, най-често през март около Трифон зарезан. Внимава се отрезите да се пра–вят полегати, и то така, че високият край на отреза да се намира винаги над пъпката. Така тя се запазва от мъзгата, която започва да тече със събуждането на лозата и може да прегори пъпката.

.

Гроздобер и приготвяне на вино

   Гроздоберът във Васил Левски е започвал винаги в края на септември или началото на октомври. Смята се, че докато не мине Кръстовден (14 септември), гроздето не е добре узряло. Денят на гроздобера се определя от общността,обявява се от кмета и никой няма право да бере по–рано, но винаги по мнението на старите, опитни лозари.

   Приготвянето на виното започва веднага, след като се превози гроздето от лозето в двора.

   В зависимост от това, какво вино ще се приготвя, протича и фер–ментацията на ширата. При правене на червено вино, най–разпростра–неното, шарата и джибрите се прехвърлят в каца, която се намира обикновено под някой навес. Там престоява 10—20 дни, т. е. докато трае ферментацияга, докато виното ври. През това време всеки ден по три пъти се пребърква с чатал, за да не вкисне, да не преври. Когато ферментацията спре и виното се обистри, се източва от кацата и се отнася в мазето, където се пресипва в бъчвите.

   При правене на бяло вино, гроздовият сок — шарата, и веднага се налива в бъчвите. Докато трае ферментацията, те не се запушват, за да може през горния отвор виното да се чисти от семки и пяна. След ферментацията бъчвите се запушват добре, за да не влиза в тях въздух. Пълните бъчви се държат наредени върху дебели греди или трупчета.

   Винарсгвото задоволява предимно личните нужди на стопаните, затова за него не се полагат много грижи..

   За ферментация на джибрите се използва каца.

   За изтегляне на виното от бъчвите са се използвали от стопаните само чеп забит между дъските,който бухвално пробива съда,по късно се ползва канелка, с продълговата форма.

   Най-старите бъчви са продълговати и имат дървени обръчи. При тях на едното дъно е изрязана полукръгла врата, която се затваря с капак. Новите бъчви са значително по-къси и издути. Повечето от тях имат чеп само на едното дъно за източване на виното. Върху издутата част на всички бъчви е изрязан още един отвор — врана, през който се налива виното.

Кладенци

   Кладенците (герани) се изкопават в повечето случаи от самите стопани, но има и  герани, иззидани с камъни от специални майстори,които имат конусовидна форма,като отвора е значително по–широк от дъното. Кладенците са винаги обли, с диаметър 1—1,50 м и дълбочина около 3 – 4 м. Около отвора, не се прави ограда, но може да се поставя четвъртита рамка от дебели дъски или дървета.

  Водата се вади от кладенеца или на ръка или с рудан.

 

Градинарство

   Големината на обработваните площи рядко достига повече от два декара.

    Преди да се оформят площите за засаждане, още в началото на април се сее семето за разсад в специално подготвени площи — чардаци, за които се избира слънчево място. За да стане това по бързо, отгоре се завиват с рогозки.

   Поникналият разсад се вади на открито през май и се сади със специално градинарско садило. Работата по насадените зеленчуци се свежда по-нататък до редовното им окопаване и напояване, докато станат готови за бране.. Така се прави и с пиперките, а морковите, репите, целината и празът се събират преди настъпването на зимните студове, за да се зарият в пясък в двора или в мазето. Лук, чесън и пиперки са нанизват на върви или сплитат на венци и се накачват под стрехите да изсъхнат добре.

   При домашното зеленчукопроизводство основната работна сила са жените. Мъжете само подготвят почвата за градината, като изорават мястото рано напролет или още през есента.

    През март се садят спанак, салата, марули, лук, чесън, моркови, картофи, зеле, магданоз и копър; през април — тиквички —- дивличейки и сакъзки, краставици; през май — пипер, домати, патладжани, карфиол — конопйда, бамя, праз-лук; през юни — боб и моркови за зимата, целина; през юли — зимно зеле, праз, ряпа.

   Засаждането става на определено и различно разстояние на стръкчетата за различните зеленчуци—от 10 см за лука до 90 см за краставиците и тиквичките. Гъсто се садят подправките - магданоз, чубрица, копър. Грижите за засадените зеленчуци се свеждат до плевене, гърлене, прекопаване и напояване. Плевят се разсадът и по-гъсто насадените зеленчуци. Гърлят се зеленчуците, на които корените мръзнат по-лесно — пипер, домати, патладжани. Прекопаването става обикновено 2—З пъти с мотика или калистир. Зеленчуците се напояват последователно по площи винаги в зависимост от времето — дъждовно или сухо.

   Събирането на различните зеленчуци от градината става според времето на засаждането им: през април и май — салати, марули, лук, спанак, репички, тиквички; през юни и юли — картофи, зелен фасул, краставици, домати, пипер, бамя, патладжан; към края на август и през септември се прибират зимните картофи, моркови, целина, а през октомври — последните зеленчуци: зеле, репи, праз.

Бостанджийство

   За бостан винаги се ползва място,което е близо до водоизточник,река или кладенец,поради нуждата от обилно напояване.

   Този който сее, вървейки по реда, прави разкрач, 80-90 см, неголяма дупка (трапчинка) с пета. След това се прави копка с мотика и в нея се слага оборски тор който се утъпква и поръсва с прясна пръст. В приготвеното гняздо се пускат 4-5 семки от диня или пъпеш, зариват се с прясна пръст и после се затъпкват за да не излезе влагата.

   Обработването на бостаните се свежда до прекопаването им 3 пъти.         

   Първа копан се прави след изникването на младите стръкчета, втора копан – две-три седмици след първата, а трета – преди цъфтежа, през юни. Тогава се заравят корените и вече не се прекопават, за да не се прекъснат повлечените ластуни (милини). Копаят се с широката обикновено жените.

  Семето от тънкокори, сладки и с малко семки дини се събира в тави и се изсушава на сянка. Семето на пъпешите не се отделя от месцето, салата, а се набучва на коловете на плета, докато изсъхне. След това се отделя лесно, почиства се и се прибира.

   През август дините и пъпешите са вече зрели. За дините това се познава при почукване – с подвит пръст да бият на дебело, а с цяла длан – да кънтят. Узрелите пъпеши се познават, ако миришат на хубаво и ако върхът им е изтънен и мек.

Животновъдство

Овцевъдство

   Някои семейства са притежавали сюрии от по 2000—3000 глави.За интензивното му развитие благоприятствували природните условия — обширни гори и пасища, които заобикаляли левченското землище.

   Едрото овцевъдство в Аладайли съществува до края на 30-те години на XX в. Непосредствено преди колективизацията повечето домакинства отглеждат средно по 10—20 овце, докато броят на стопаните, притежаващи стада от 200—250 овце, е съвсем незначителен.

    В миналото домакинствата, които притежавали билюци 'стада' от 100—200 глави, сами се грижели за тях. Обикновено с това бил натоварван някой член на домакинството

   Изхранването през по-голямата част от годината (от ранна пролет до късна есен) овчарите водели стадата на свободна паша. След ожънването на нивите и прибирането на снопите животните пасели и по стърнищата, а през есента — по поляните и горите, тъй като нивите се подготвяли за засяване.

   През време на свободната паша не се спазвал особен режим на хранене на овцете. В горещите летни дни те пасели през ранните утринни часове, след което животните замрьтвявали 'скупчвали се' и преставали да пасат, докато премине горещината. Надвечер отново се извеждали на паша докъм полунощ, след което преспивали в егрек или на нива. През горещите месеци често къпели овцете, като ги прекарвали през река или гьол. На водопой се водели два пъти дневно — сутрин и вечер.

   С въвеждането на съдовете-хранилки се предотвратява разнасянето на храната от животните. Тяхната форма и направа зависят от предназна–чението им. Те биват подвижни и неподвижни с оглед на това, дали са укрепени със забити в земята дървени колчета, или са поставени на дървени кръстовища (крака).

   За хранене на овцете най-често използували корита 'правоъгълни съдове, сковани от дълги дъски'. В тях се поставяло (насипвало) зоб 'зърнен фураж'. Особено се ценяла зобта от къръмук 'къклица', която се получавала при пресяването на зърнените храни. Съдовете се поставяли направо на земята и се укрепявали отстрани със забити дървени колчета или се повдигали над нея. В четирите им ъгли се заковавали малки крачета. За насипване на зоб се използували и коруби 'дървени съдове', направени от корубести дънери, копани и др.

   Яслите-скари са сравнително нов тип съдове за поставяне на различен вид тревен и листников фураж. Те са направени от три дълги успоредно поставени дървета, върху които през известно разстояние са наковани летвички или пръчки (дълги около 70 см) така, че образуват решетка. Към долното дърво, което служи за основа, е закован под от дъски за събиране на падналия фураж. В зависимост от дължината яслата има 4 или 6 дървени крака, поставени кръстосано или отвесно.

   Каменната сол за овцете се поставя на кол, завършващ с чатал или върху чукан с набити по краищата му пръчки. Местата, където се намират поставките с каменната сол, се наричат солища.

   Специални грижи се полагат около изхранването на овцете-майки и малките агънца. През зимата, когато овцете не излизат на паша, те се поят два пъти дневно. Водата им се сипва в корито или котел.

   Овцете нощуват в овчарници саи, формата и видът на които зависят от сезона и мястото, където денонощно прекарват овцете. През времето, когато се извеждат на паша извън селото, нощуват в саи 'загради' (още кошари}, които представляват леки навеси и в повечето случаи имат временен характер. Използуват се предимно през лятото, когато стадата нощуват по стърнищата.

   Овцете, които се водели на паша в смесени стада, всяка вечер се прибирали за нощуване в селото. След като броят на отглежданите животни намалява, стопаните преминават предимно към домашно отглеждане на животните. Нощуването им вече става в кошара под саиван 'навес' в стопанския двор на стопанина. Този тип овчарници се изгражда на ачик 'направо на двора'. И днес отделни собственици използуват за прибиране на овцете такива кошари в сайвани, Заплождането на овцете ставало късно през есента (около Димитровден — 8 ноември). За да се предотврати по-ранното заплождане, кочовете 'овните' се отлъчват още през лятото в отделен билюк 'стадо', което се води на паша от овчар. Преди това храната на животните се подобрява — дава им се обилно зоб и друга по-силна храна. Това продължава и през периода на мърлянето. При изхранването на замърляпите 'оплодените' овце също се отделя внимание — сочната зеленина (например люцерна) им се дава в ограничено количество, в противен случай те могат да станат ялови.

   Развъждането или обагването на овцете е ставало през ранна пролет, когато времето се затопля и тревата пониква. Това улеснявало собствениците при отглеждането на агнетата. Зелената паша осигурявала и добра млечност на овцете-майки. Затова и ранните агнета се колели за месо, а по-късните се отглеждали. За оплодените овце не се полагали особени грижи. Обагването ставало обикновено в кошарата.

   След раждането те се отлъчвали от майките в отделно помещение и се пускали при тях само да бозаят. Постепенно те се захранвали с ярма 'смлян зърнен фураж', която се наспивала в куритенци 'малко корито' от сковани дъски или от корубесто дърво. След като поотраснели, агънцата започвали да се захранват и със сено. През този период стопаните оставяли на различни места по оградата на кошарата снопчета трева и листник. Пускането на агнетата при другите овце и извеждането им на паша се извършвало около Гергьовден. Доенето на овцете в смесените стада се извършвало два пъти дневно — сутрин, преди да се изкарат на сборното място, и вечер, след като се приберат в дома на собственика. В по-големите стада на сдружили се овчари овцете се доели три пъти дневно — сутрин, обед и вечер. Към края на лятото млякото на овцете постепенно намалява. Доенето на овцете се прекратявало през септември, когато те „прегаряли", т. е. млякото им прекъсвало. За доене на овцете се използувал обикновено проходът на кошарата.

   Стржбата на овцете се извършвала ръчно с цигански ножици, ноици, правени в миналото от местните майстори-железари. Те представляват две срещуположно поставени ножовки, в задната част извити и занитепи, за да пружинират при работа. Към края на първото десетилетие на XX в. започнали да се произвеждат и фабрични ножици (краклизи), които по форма били близки до ръчно изработените. През ранна пролет (април) овчарите правели подстриг 'подстригване' на овцете-майки, като внимателно обирали с ножици вълната под корема (около вимето), задницата и опашката. Това се правело с цел да не се замърсява вълната и да не се запарва животното през горещините. Подстригването на вълната около вимето улеснявало бозаенето на агнетата и доенето на овцете. Редовната стрижба на овцете обикновено се извършвала към края на май и началото на юни Стригането започвало от корема на животното и вървяло към гърба. Подстригвачът повдигал с една ръка вълната, а с другата я стрижел. След като острижел едната страна на тялото, обръщали овцата и започвал другата. Остриганата от една овца вълна се нарича руно.

   Обикновено малките не се стрижелн до навършване на една година, но ако агнето било едро и вълната му доста израснала, остригвали го през август

    Когато овцете се изкарвали на паша, на водачите на стадото и на тези, които имали навик да се отделят от него, овчарите поставяли звънци

Говедовъдство

   Отглеждането на едър рогат добитък (волове, биволи, крави и биволици) през разглеждания период е било от голямо значение за поминъка на осенчани.

   Всяко домакинство отглеждало впрегатния си добитък самостоятелно. Невпрегатният добитък се отглеждал в стадо, за което се грижел селски говедар. Той се наемал от собствениците обикновено за през лятото и есента (от Гергьовден до Димитровден). Невпрегатният добитък се изкарвал сутрин от стопаните на определено място, откъдето селският говедар повеждал стадото на паша и вечер го връщал в селото и го разпускал. Собствениците на повече едър рогат добитък образували стада и от волове и телета.

Основна храна бил тревният фураж, ярма 'смляна зърнена храна, разбъркана с вода и сол', нарязани царевични стебла, парчета тиква, цвекло и др..

Обори

   Храната за говедата се поставяла в ясли, наредени неподвижно край едната стена на обора (Дама). От 20-те години на XX в. за прибиране и нощуване на говедата през зимата започват да се използуват дамове 'обори', които се изграждали отделно от къщата.

   Подът в обора винаги се застилал със слама, която редовно се почиствала сутрин, след като добитъкът се нахранел. С желязна вила около животните подривали 'събирали боклука' и подменяли замърсената слама. След това почиствали добитъка с волски гребен ламарина, извита под прав ъгъл, на единия край на която има зъбци, а на другия — дървена дръжка).

Биволовъдство

   Характерно за този вид животни е, че те са по-чувствителни към температурните промени, особено към горещините. Ето защо тяхното отглеждане е било свързано с т. нар. гьолища (локви) плитки ями, пълни с вода, в които те се разхлаждали.

   Наименованията на животните по пол и възраст са следните: малаче 'малко, на възраст до една година, без разлика в пола'; а след това — биволица, а след това — бивол.

   Като едри и силни животни, биволите се използували преди      

   Освен като работен добитък биволиците били и източник на мляко, което населението преработвало в масло. След Освобождението с развитието на земеделието и западането на кираджилъка биволовъдството постепенно отслабва. Намаляването на домакинствата, които се занимавали главно с отглеждането на биволи, също оказва влияние. След колективизацията при коренно променените стопански условия биволовъдството като нерентабилен отрасъл изчезва съвсем.

Коневъдство

   Навлизането на конете в стопанския живот на населението не важи за всички социални слоеве. В бедните домакинства коневъдството е твърде слабо застъпено, тъй като полезният труд, който дава конят в дребното стопанство, не може да покрие разходите по неговото отглеждане.

   Названията на конете през различните възрастови периоди са следните: кон — общо название за възрастно мъжко животно; кобила — за женско, което е вече укончвало 'раждало'; кончи 'малко, до 1 година, без разлика в пола'; жребче 'мъжко до 2—3 години', а след това — жребец или ат; кобилка 'женско животно до 2—3-годишна възраст'. Мъжките разплодници обикновено се кастрирали, когато навършели една година.

   Често се изплитали гривите и опашките на конете, а на младите животни завързвали против уроки синя или червена панделка. Празнувал се тържествено и Тодоровден — празник, специално посветен на конете.

Птицевъдство

   Полозите 'гнездата' за снасяне на яйца се поставят на различни места — в курника, в яслите на обора, когато добитъкът е навън, както и на други закътани места из двора. В миналото за същата цел се използували направените в кирпичените огради виритки (дулапчета) 'малки ниши'. За полози се използуват стари кошници, дървени сандъчета и др., на дъното на които се поставя малко слама и едно яйце за примамка. Понякога се случва и птицата сама да направи гнездо, да снесе в него яйца и да се излюпят пиленца.

   През време на мътене на  'квачката' се осигурява спокойствие. Първоначално те се захранват с по-леки храни — царевично брашно, трици, трошички хляб, зрънца просо.

Пчеларство

   Познато още от далечното минало, пчеларството било едно от любимите традиционни занимания на левченци. Обширните поляни и гори около селото създавали отлични условия за паша на пчелите.    Въпреки това пчеларството не се развило като отделен поминък на населението.

   Отглеждането на пчелите се извършвало в тръвни 'плетени кошери с куполообразна форма'. В долния край на тръвната, към основата, е оставена дупкь, през която пчелите влизат и излизат. Отвън кошерът е измазан със смес от говежди тор и дървесна пепел (последната не позволява развъждането на пчелния молец). Тръвната обикновено е висока около 50 см и широка (в диаметър) 35—40 см. За предпазване от дъжд, сняг и слънчеви лъчи тя се покрива с кафтар 'качулка' от дъбови клонки или едра слама (ръженица), стегнати с обръчи от изплетени пръчки. Кошери от новата система „Дадан блат" започват да навлизат в Осенец още през първите десетилетия на XX в., но тяхното разпространение вървяло твърде бавно.

.

Бубарство

   Като добавъчен поминък към животновъдството за получаване на коприна бубарството е известно отдавна във Васил Левски. Свързано с отглеждането на черничеви дървета, чиито листа са основна храна на копринените буби. Отглеждането на копринени буби става в отделно помещение, обикновено в някоя необитаема стая на къщата.   Излюпването на коприненото бубено семе става през май. За целта то се поставя върху копривени листа или върху хартия (в по-ново време).  Мястото трябва да е сравнително топло. До разлистването на черничевите дървета първата храна на излюпените буби са листенца от коприва и трендафил. По-нататък изхранването им се извършва само с черничеви листа. Докато бубите са още малки, листата се нареждат около тях...

 

Традиционното животновъдство при Левченци преминава през няколко етапа:

 1. До Освобождението животновъдството е основен поминък на населението. С развитието на земеделието то постепенно губи първостепенното си значение.

2. от Освобождението до Първата Световна война се забелязва увеличаване на воловете и биволите като впрегатен добитък. След това поради навлизането и все по-широкото използване на конете като теговна сила биволовъдството, а след това и говедовъдството постепенно се превръщат в продуктови отрасли. Утвърждаването на конете като работен добитък в стопанския живот се отразява върху начина на тяхното отглеждане.

3. На животновъдството като източник на продукти и суровини Левченци винаги са отдавали голямо значение. През периода, когато то се явява за тях основен поминък, добиваните животински продукти били предназначени предимно за пазара.

4. За подпомагане на животновъдството след 30-те години на ХХ в. били създадени различни стопански дружества – застрахователно (за добитък), коневъдно, пчеларско и др.

5. Днес при променените икономически и стопански условия животновъдството се развива в две основни направления: в животновъдните ферми и в домашни условия.

Бит

Облекло

   Женско облекло са ризата, престилката и които са задължителни за носене от жените във всички възрасти и случаи. Промяната на възрастта, семейното положение на жената, различните сезони и битови потребности налагат включване на редица допълнителни части.

   Ризата пада права по тялото, а украсата ѝ се състои от шевични ивици, обточващи пазвения отвор, ръбовете на полата и ръкавите. Ръкавите са широки и прави, с дължината си покриват китките на ръцете, и при обличане се изтеглят встрани и нагоре чрез закачане със специални вълнени коланчета и повдигане към раменете. Ризата се носи стегата в кръста. Големият ѝ обем се подчертава и материала ѝ - дебело и кораво домашно платно.

   Орнаментиката на престилките е основно от геометрични фигури в ярки цветове, и само в определени мотиви позволява включването и на фигури от растителен или животински произход.

.

   Престилките към женската носия биват главно три вида — престилчи, бяла хута и черна хута. В зависимост от възрастта и случая те могат да се носят поотделно или в комбинация от две или три заедно. Първите три вида престилки влизат задължително в местната носия и оформят нейната композиция, а последните две служат само за къщна работа. Трите престилки са еднакви по външен вид само в някои се забелязват известни различия в начина на тяхното опасванерили някакви локални нюанси в терминологията.

   По начало терминът престилка се употребява тогава, когато тя е едноплата, права, тясна и дълга. Широката двуплата, набрана и по-къса престилка се нарича винаги ута..

   Обуването на краката особено много зависи от климата. Широко разпространено в миналото е било да ходят боси през по-голяма част от годината. Боси момите отивали да играят дори на хорото. По-характерни са калцуните.

   Те са също от бяла аба,или плетени от овча вълна

   Калеврите били по-старинният тип женски обувки. Те били твърди, ковани с клечки половинки обувки с дебели подметки и нисък ток. Отзад на фортовете имали канап, за който се дърпали при обуването. Носели се и шушони–чорапи плетени от вълна,елечета от черен, тъмносин, виненочервен или тъмносив домашен вълнен плат, претъкан с черни декоративни по ръбовете ленти . Тези елечета били без ръкави, къси 'с прихлупени една над друга предници' и се закопчавали двуредно с островърхи чернипо копчета или чрез метални кукички

   Над елечето омъжените жени обличали абичка със скутове

   Прическата и начинът на забраждане при осенчелийки са подчинени също на характерните за цялата ни етническа общност традиционни принципи. Прическа с открита коса носят жените само до омъжването. След това косата се скрива от сложно невестинско забраждане, оформено със специфична за всеки район подложка, забрадка и украса. Сплитането на косите и невестинското забраждане на осенчелийки е един от тези специфични регионални варианти. Информацията, с която разполагаме за капанската моминска прическа, я прадставя в твърде опростен вид, но с богата украса.

   Моминската прическа до началните години на ХХ век се състояла от две дълги сплетени на тила коси 'плитки',

   След омъжването жените скривали цялата си коса в специално ушита забрадка–дафале.

квадратна дръпна 'забрадка', която в края на миналия век била от домашно конопено платно с бели памучни кенари. По-рано тя била изцяло от коноп, а от 30-те години на ХХ век капанки започнали да носят памучни фабрични забрадки.

   Значителни промени в прическата, забраждането и накитите настъпват от 20-те години на ХХ век насам. Тогава престават да се спазват и основните възрастови и семейни белези в тяхното облекло. Изчезват постепенно и старинните оригинални накити, наречени При материална възможност както момите, така и омъжените започват да носят метални накити и да се забраждат по еднакъв начин с купени памучни или копринени черни, кафяви или червени чумбери.

Мъжко облекло

   Както при носиите от останалите райони на страната основният състав се образува от риза, гащи,потури най често и пояс. Към него в зависимост от сезона, семейното положение и възрастта се прибавят различни по вид връхни дрехи, принадлежности за обуване и калпак.

   Основното различие между тях е в дължината (мъжката риза стига до коленете) и във вида на шевичната украса.

   В традиционното капанско облекло са познати две сезонни разновидности на гащи. Едните от тях, наречени бирнеци, се носят през по-голямата част от годината и са направени от домашен бозав 'естественокафяв' или боядисан в черно шаяк. Другите, известни като гащи, са от пьртено 'конопено' платно и се носят по време на летните горещини.

    Дъното им се състояло от правоъгълно парче платно, което, прегънато на две, образувало почти квадратна предна и задна част. Квадратното дъно образувало гънки, които се диплели над коленете. Гащите се навървяли в кръста с конопена връв,нанизана в подгъв, направен от плата и стегнати около глезена,с около 10 см цепка около пищялния кокал където се завързват от вътрешната страна на крака с връзки или се закопчават с телени копчета във форма на кукички. В страничните си шевове потурите имат цепки за джобове, без вътрешна част.

   Според общите принципи, присъщи за българското традиционно облекло мъжете стягат кръста си с широк вълнен домашно тъкан пояс, който увиват стегнато над ризата и гащите, а в някои случаи напъхват в него и елечето. Той е вълнен, , широк около 30 см и дълъг докъм 3 м и повече. При единия си край има къси ресни, които се подпъхват при увиване. Опасите на по-младите мъже са червени или гивезени 'виненочервени', а на възрастните — тъмнокафяви, тъмносини и черни..         

   На каиша отпред са закачени и жълти метални синджирчета.

   Най-практичната дреха, носена при хладно време от всички мъже, е ентерията.

   Подплатена е с пласт от вълна или памук и е тегелирана. Тя е малко по-дълга от елечето и покрива пояса, когато е над него. Закопчава се като джамадана двуредно, с черни копчета в гайтанови бримки, а предниците ѝ, наставени с капаци, се прихлупват дълбоко една над друга и оформят извито по врата огърлие. От подми–шниците надолу има вмъкнати колтуци 'клинове', които са по-широки в горната част и разширяват дрехата към гръдния кош. Ръкавите са цепнати при китките и стеснени. Някогашните антерии били обточени с черен гайтан, а носените в началото на ХХ век са вече украсени с жълти, бели и черни тегели.

      Абата е в типичната права кройка, с леки разширения към гръдния кош и с нужната дължина, за да покрие.

   Както навсякъде в страната, ямурлукът се носи от чобаните, когато пасат овцете ямурлука е без ръкави и има качулка за предпазване от дъжд. Той е направен от дебела тепана бозава аба ,като често за направата се ползва материал от конска грива или опашка.

   Кондурите били скъпи и също недостъпни за всекиго обувки. Те се носели в празнични дни, но и тогава бедното население носело цървули. Купували се веднъж в живота, обикновено за венчаването, и с тях мъжът изкарвал до старини — „няма ката ден да оди с тяф я".

 

Обичаи и обреди преди раждането

   Бременността на омъжената млада жена се приема естествено, тя не дава особени права на жената.

   Жена, която не забременява и не ражда, се смята за непълноценна.  

   Наричат я ялова, яловица. Названието е същото, с което се означават и безплодни женски животни.

   Въпреки схващането, че то е наказание (от бога за грях) без–плодните жени правят опити да се лекуват. В началните десетилетия на  XX в. те все още по-често прибягват до услугите на народни ле–чителки. Начините за лечение са и рационални, и магически. Грижата да се осигури плодовитост на детето е основна.

   Нормите за поведение на бременната са строго определени от традицията. По принцип жената запазва мястото си на работник в стопанството и е освобождавана само от някои видове тежка физическа работа, която може да предизвика аборт, или от действия, схващани като непреднамерени магии, които водят също до аборт или увреждат плода. Всеки аборт се нарича помятане(вулгарно „брактисване“).

   Традиционните норми на поведение на бременната от края на XIX докъм средата на XX в. са еднакви, за всички. Тези норми определят преди всичко онова, което бременната жена не бива да върши.  

   3абранените за бременната действия са два типа. Едните са определени на базата на практическия опит (например вдигане на тежки предмети). Вторите се основават не толкова на опита (често осмислян погрешно), колкото на традиционни представи и вярвания.  

   Останалите традиционни норми на поведение имат за цел да предпазят бъдещата майка от аборт или детето от недостатък.  

   Бременната е длъжна да опитва всяка храна, която види, а всеки притежател на видяната от нея храна е длъжен да ѝ я предложи.

  Родилата не бива да се показва първите 40 дни на обществени места,за да не бъде урчасана или да бъде урчасано детето.

Обичаи и обреди около раждането

    В разглеждания период раждането се пази в най-строга тайна. Смята се, че колкото повече хора знаят за него, толкова по-бавно, по-трудно и по-мъчително ще е то.

   Бабата, която бабува 'акушира', е основното лице, ръководещо всички действия около раждането — както чисто практическите, така и обредните.

Обичаи и обреди след раждането [редактиране]

   Родилката е главен субект и един от основните обекти на обре–дните действия след раждането. Те следва да предпазят родилката (и естествено детето) от зли свръхестествени сили и вредоносни хорски влияния,.

   В този период наричат родилката лихуза .

   Падането на първия млечен зъб на детето е събитие в семейството. Обикновено възрастните карат детето да го хвърли върху покрива на къщата, като при това извиква: „Бабо, на ти кокален зъб, ти ми дай железен". Това се схваща като забава за детето, с която се преодолява страхът от изваждането на зъб.

Сватбени обичаи и обреди

Обичаи и обреди преди сватбата

   Девойките встъпват в брак 18—22 годишни, а момците, които обикновено се женят след военна служба, са с 2 до 5 години по-възрастни.

  Брачният сезон е както на всякъде, се е определял от стопанския и християнския календар. Сватби се правят през зимата, след като привърши селскостопанската работа. Не се сключват бракове по време на пости пред големите религиозни празници.

   Обредните лица в сватбата са все още в сравнително запазена система. Освен младите (булка и младоженя, зет) и родителите им, които заедно с роднините си са сватове едни за други, между основните обредни лица са кръстниците и деверчето.

   Кръстничеството (кумството) се предава по наследство и кръстникът (кумът) е най-уважаваното, най-почитаното лице в сватбата. Неговата съпруга — кръстницата (калмана), дели това място с него.

   Изборът на съпруга не е бил личен въпрос за младия левченец. Тук взема участие не само семейството на родителите му (което до Първата световна война има решаваща дума), но и по-широк кръг от роднини. По традиция за момъка се търси съпруга в съответната възрастова група и извън роднините му.

   Социалните различия в селото също влияят върху избора, особено бедните и средни селяни, смятат, че добро семейство създават млади с еднакво имуществено състояние.

   Докъм средата на XX в. селският момък е икономически зависим. Той нямал собствена земя и ако иска да остане на село, трябвало да се вслуша в съветите на родителите и близките си. В рамките на своята социална група и на традицията момъкът бил относително свободен. По-ограничени възможности имала момата, която била пасивната страна. В целия предбрачен период младите общували сравнително свободно на седенки и хора, срещали се на кладенците и в полето през сезона на полската работа.

   Сватуването започва с изпращането на сватовници, които се наричат женихи. Те са близки роднини на момъка. Отказът на момата не пречи на семейството да изпрати сватовници — женихли, и при друга. Ако при първото посещение стане ясно, че няма изгледи за успех, те не разгласяват за посещението си. Напротив, връщането (и особено окончателното връщане) на сватовниците не се крие от близките на момата. То дава възможност на други евентуални кандидати да се ориентират в изискванията на семейството ѝ, подсеща ги да побързат, защото момата е търсена и може да я вземе друг, и т. н. Ако връщането е уклончиво и повече за печелене на престиж, отколкото действително нежелание за сродяване за посещението на женихите не се разгласява. Не получат ли при три посещения отговор, женихлите престават да ходят у момата.

   Големият годеж се прави една или две седмици преди сватбата но може д я предхожда и година.

.

Обичаи и обреди след сватбата

   Бракът е консумиран, известени са родителите на новобрачните, кръстникът, селото е разбрало за това, но сватбата не свършва изведнъж. Новобрачните още не са минали в категорията на семейните, те още са в обредно състояние (което им придава особени качества) и постепенно трябва да излязат от него.

Още през нощта те пращат заложника да калесва на сладка ракия.

Обичаи и обреди, свързани със смърт и погребение

.

   Интересен вариант на поверието, че кукувицата предвещава смърт.

   От облеклото на покойника, като оставим настрана покрова, изи–скван от християнската религия, внимание заслужават специалната риза и венчалната дреха. Според народното вярване покойникът се явява на „божи съд" облечен само с дрехата при погребението.  

   Храни със специално обредно съдържание са: вареното жито (наричано от Левченци кишкек), специално приготвяните за погребението и за след погребалните обреди са сухи храни за раздаване и курбанът.

   Ако смъртта е настъпила нощем, най-често не плаче веднага, а чак на разсъмване. Това изплакване не е начало на обредното оплакване, което започва по-късно, когато трупът е вече положен.

   Къпането на трупа по принцип става навън, на някое по-прикрито място. Къпачите са възрастни хора, винаги от същия поя като покойника. Тях даряват с кърпи.

   Обличат трупа с подходящи за възрастта му дрехи. Най-отдолу винаги е мъртвешката риза. Сега именно се облича дрехата, запазена от сватбата, или се слага накитът, носен по време на венчаването. Ако дрехата не може да се облече, тя се поставя по-късно в ковчега. Облечения покойник полагат в къщи, обикновено в помещението, където ще става прощаването с него. Още след смъртта затварят очите на покойника, а след къпането завързват устата, ръцете или краката му, ако това е необходимо, за да заемат нормално положение.

   Започва и подготовката за погребението. Обикновено къщата е почистена още преди настъпването на смъртта, защото обичаят забранява да се работи (нещо, несвързано с погребението), когато в къщи има покойник. В къщи готвят, правят жито, омесват обредните хлябове и пр.

   Най-близките роднини на умрелия избягват да правят кръст и ковчег за него, да му копаят гроб. Мярка за сандък се взема от трупа при къпането.

  Гроб изкопават в семейния гробен участък съседите или приятелите. Гробът се изкопава обикновено в деня на погребението.  

   С копачите винаги отива поне една възрастна жена или мъж от домашните на покойния.

    Полагат покойника с лице на изток.

   Вгроба поставят любима вещ на покойника, на жена — игла, на дете — играчка, на пушач — лула (цигари), на музикант–инструмента, на занаятчия — някой по-дребен и характерен за занаята му инструмент.

      При мъртвия слагат винаги и цветя

   Задължително при мъртвия се слагат и пари.

   Това заляга в общата представа, че мъртвият има същите нужди като живия или, по-конкретно — да си плати дълговете, ако е останал длъжен някому,да ползва в отвъдното някой нужен му приживе инструмент.

   Мъртвия винаги „пазят", особено нощем, възрастни хора.

   Предпазните мерки продължават и след изнасянето на мъртвия от къщи. Пазят го и по пътя.

   Щом мъртвият е готов и положен в ковчега, може да започне задължителното обредно оплакване, наричано още нареждане. Не улаканият мъртвец не е погребан нормално. Затова често старите хора още приживе уговарят някоя от роднините си да ги оплаче хубавичко. Задължението да оплачат мъртвия се пада преди всичко на онези от роднините му, които живеят заедно с него. У осенчани няма наемни оплаквачки. Самото оплакване обикновено има няколко традиционно определени части. Живите се окайват за голямата загуба, изтъкват добрите качества на покойника и т. н. Оплакването продължава до спускането в гроба. По обратния път вече не бива да се нарежда. Освен домашните и роднините могат да оплакват и други, „които имат за оплакване". В тези нареждания по-голямо място заемат заръките за други, по-рано починали родственици на оплакващите. Оплакванията от чужди или по-далечни роднини обикновено стават по време на прощаването с покойника.

Обичаи и обреди около погребението

   Щом мъртвият е подреден и църковната камбана извести втори път за смъртта, започва прощаването с него. Да се простят с мъртвия, са длъжни всички негови роднини, съседи и връстници. Изключение правят бременните и младите булки. Те или изобщо не ходят при покойника, или отиват за малко, обикновено само в черква, когато той им е много близък родственик.

   Прощаването на практика има три етапа. В последните години на периода обаче често се прави само едно прощаване. Това значи,че вместо да се прощава с мъртвия веднъж у дома му, втори път в черквата и трети, последен път при погребението, родственикът може да се прости само веднъж. Тази практика е жива и днес. При прощаване с покойника винаги се носят цветя, между тях задължи–телно босилек, и свещ, която всеки запалва. Свещта поставят да гори в съд с жито. Някои близки носят и дар за покойника — храна (главно плодове) и предмети, които искат да изпратят на свои по-рано починали роднини. Всичко това поставят до покойника, а поръченията си за другите роднини-покойници предават с нареждане.

   Мъртвия винаги изнасят из вратата с краката напред независимо от причината за смъртта и времето на настъпването ѝ.

   Ковчега носят или на специално носило, или откарват с кола.

   По пътя за гробището процесията спира 3 пъти (на определени места, обикновено на кръстопътища) и там се хвърлят камъни.

   На гробищата поставят ковчега близо до гроба. Сега оплакването става още по-емоционално. Близките и всички, дошли да „изпратят" починалия, се прощават отново с него. Ако някои от крайниците му са били завързани, сега непременно ги отвързват. Всички хвърлят по шепа пръст върху спуснатия в гроба сандък и си тръгват.

   Гроба подреждат тези, които са го копали. Те слагат дървения гробен паметник, цветята,

   По принцип от гроба (с изключение на инструментите) не бива да се взема нищо. На изхода на гробището една жена раздава.    

   Оплакването спира. По пътя вече не бива да се плаче дори без глас.

   За трапезата след погребението е приготвен курбан. Тук няма народни обреди. От питието отсипват за мъртвия на земята.

   На погребение даряват близките и тези, които са помагали — къпани, копачи на гроб и пр., обикновено с кърпи.

   С номиналната трапеза в дома на покойния същинското погребение завършва.

 Обичаи и обреди след погребението.

   Следпогребалните обреди на капанците се наричат струване, слагане и се извършват на 3, 9, 40 дни, на 3, 6, 9 месеца, на 1, 3 и 5 години, а понякога и на 9 години.

   Траурът е задължително черен. Мъжете не се бръснели.

   Траурът забранява веселия, „контене" и дори оглеждане (до 40 дни огледалата трябва да са покрити). До 9 дни не се работи в къщи, никой от къщата не ходи на гости (дори по време на празници, когато се правят обредни посещения), никой не ходи и в къща с траур. До 40 дни тези изисквания на траура са абсолютно задължителни. След 40-ия ден по-далечните роднини вече не се смятат в траур. Съпрузите следва да „жалят" до 1 година.

У левченци има следи от по-особеното погребение на младежи и девойки, починали, преди да встъпят в брак или скоро след сватбата, от т. нар. погребение-сватба. Те не са особено силни и са свързани с основни атрибути на сватбата: сватбения венец, сплитането (моминско и невестинско) и даването на дар

   Емоционалната атмосфера при такива погребения е по-тежка. В оплакването има нов елемент — винаги се нарежда за сватбата на покойната.

 

 

 

 

Някои други особености в бита и обичаите на Левченци 

   Фолклорните носии и песни са типично тракийски и нямат заемки от други региони.

   Една прастара игра, която се практикува от деца и възрастни, се казва „чилик“. Правилата имат известно сходство с английския крикет. Отличителен белег е, че вместо топка се използва около 20 см. пръчка, която в определен момент трябва да се улови с ръка, поради което често участниците се нараняват

   (Чиликът е детска игра предимно за момчета. В нея участват двама u повече играчи. Момчетата имат също подобни кривачки както при гуската. Чиликът е едно дълго 12-18 см, одялано четвъртито дръвце, с дебелина 1,5-2 см и изострено в двата края. На четирите му страни има изрязани с римски цифри по едно от следните числа -1, III, V и X. На земята се изкопава продълговато трапче 10-15 см с ширина и дълбочина 3-4 см.

Правила на играта .

Меренето става на пръчка както при гуската. Този, който остане, залага чилика напречно на продълговатото трапче. Едни от играчите, определен по реда на меренето, мушва края на пръчката си в трапчето под чилика и го отхвърля, колкото се може по надалеч. Залагащият в това време се намира на 15-20 крачки от това трапче по посока, на където ще бъде отхвърлен чилика и се мъчи със своята пръчка да го посрещне и спре, да го повърне назад, по-близо до трапчето. Отхвърлилият чилика играч залага на мястото на чилика своята пръчка. Залагащият чилика се стреми да я улучи с чилика, за да бъде сменен. Ако не успее, отива се при чилика и се гледа числото на горната му страна. Ако е на ръб е кълъч т.е. недействителен и се подхвърля да падне правилно. Играещият залага сам чилика при трапчето, удря го с пръчката по заострения край и той подскача. Играчът в този момент се стреми да го удари и изпрати надалеч. След като чилика падне на земята отново се повтаря същото толкова пъти, колкото е показало числото. От последното място, където е паднал чилика, играещият започва да мери разстоянието до трапчето с дължината на пръчката и набира толкова точки колкото пъти се е нанесла пръчката му. След като стигнат до трапчето, залагащият поставя чилика на мястото му, за да играе следващия играч. Това продължава до смяна след улучване или от следващия по ред. Набралият най-малко точки е омалачен т. е. бит в играта. Играта развива сръчност, точност, физиката цялостно; умение да изработиш хубав чилик и кривачка) .

   На празници се издялкват фигурки от върба, които се наричат „чавги“ и наподобяват формата на ракета. С помощта на две еднометрови тояги се изстрелват, като преди това се запалват, за да могат, горейки, да оставят диря във въздуха. Веднъж паднали на земята, те не бива да се докосват, защото това е лоша поличба.

   По време на сватбата булката трябва да пие от вода, с която преди това младоженеца си е измил краката, което е символ на патриархално превъзходство. Също така в нощта преди сватбата близките на булката я подканват да прекара в ридание вечерта, като знак, че тя се разделя с моминството.

   На празник мъжете пият от едно менче, което си подават от ръка на ръка, за да символизират принадлежност към социума, който в миналото е бил изключително консервативен и затворен.

   Около Коледа, когато се коли прасе, се приготвя ястие, наречено „осмянка“. Основен продукт е свинско месо от специално място от тялото на животното. Готвенето е привилегия на мъжете, като в оригиналния вариант процесът е дълъг 20–25часа.По- някога, ако стопанинът пожелае, се изпълнява ритуално заколване на прасе, при което животното умира бавно и мъчително, след като е направен малък разрез зад ухото му. Целта е органите му да се напълнят с кръв, която според местните повишава вкуса на гозбите от карантия. По подобен начин се прави кървавицата. По принцип регионът е специфичен с това, че има множество дейности, разделяни на превилигировано женски или мъжки, като е неестествено ролите да бъдат разменяни.

   Традиционното право тракийско хоро се играе с една стъпка повече от оригинала, което е отличителен белег за принадлежнист към общността на Левченци.

   Когато се извади питка от фурната, най–старата баба в фамилията отпива глътка вода и после я изплюва върху нея, за да омекне.

   В селото се практиува все още магьосничество, което се предава ритуално на новото поколение, има множество митове свързани с „бялата“ и „водната“ магии,които се смятат за особено ефективни и необратими.

   На Гергьовден се взема кръв от жертвеното агне и се рисува кръст по лицата на малките деца по стар библейски обичай.

   Колминацията на кукерските игри, които са на особена почит в най–южните части на старозагорския край, е появата на митическото същество „джамала“, което е представено от двама или трима мъже, които носят отрязана конска глава и симулират прастаро митично същество.

   Специфични местни храни са „кунгюзе“ - баничка с месо, „комбос“ - прави се от тиква, прословутия бахур, „масленица“ - прилична на милинка, както и „катък“, който се произвежда по два различни начина от кисело мляко и сирене.

   От върба се изработва примитивна свирка, която се ползва да даде сигнал на кучетата да „завърнат стадото“ или за детска играчка и няма качества на музикален инструмент.

Редовни събития

• 28 август (Богородица) - годишен събор. Прави се курбан за здраве и жителите се събират на центъра, за да празнуват.