Античност и средновековие
Региона около село Васил Левски е бил населен още в дълбока древност. Селото се намира в историческата област Загоре.
На територията на цялата община Опан са открити множество надгробни могили и останки от тракийски селища , като девет от тях се намират в землището на село Васил Левски и представляват антични, средновековни, близко-исторически и сегашни селища.
Тракийско селище
Разпокъсани тракийски родове преминават Петроханския проход през 7ми век пр.хр. и се заселват по безименната тогава Тракийска низина, част от тях се установяват и в землището на съвременното село Васил Левски.
Гръцко-румелийско селище - Аиванлий
Непосредствено до селото на югоизток през 6ти век пр.н.е. се формира селище, като това събитие съвпада с изграждането на град Месемврия като град-държава
Персийско военизирано селище
Създадено е през 5ти век пр.н.е., на 3 км от селото при нахлуването на персийските воиски на север към Балкана.
Римско селище
При експанзията на Римската империя на изток през 2ри - 3ти век сл.хр. се стздава военизирано селище на 3 км на север от селото и просъществува до разпадането на империята .
По това време силно историческо влияние оказват намиращия се наблизо древен град Кунстантия (Констанция),днешен Симеоновград съществувал след |Vти век ( Арабският писател Идриси пише, че Констанция е бил голям и добре населен град и имал земеделски култури и многобройни обработени полета ) и близостта на река Марица ( от гръцки език „Έβρος“, новогръцко произношение Еврос, старогръцко Хеброс, тур. Meriç, Мерич), която е била плавателна хилядолетия наред и е ползвана за транспорт на хора и стоки почти до наши дни.Непосредствено до с.В.Левски е минавал и стар римски път.Открити са артефакти,кото посочват възраст от около 1700 години (пътни колони от |||ти век).
(Римският път Виа Сингидунум или Виа Милитарис, който е свързвал Централна Европа с Балканския п-в и Мала Азия , където са открити 6 пътни колони, три от които се пазят в Историческия музей в гр. Хасково. Тези паметници са издигнати от Августа Траяна (дн.Стара Загора) в чест на император Гордиан III ( 238-244 г.) и съпругата му Фурия Сабиния Транквилиана, която станала императрица в 241 г.)
Селище на префектурати
Открити са и останки от селище на траки-роби под контрола на префекторат.
Селище съществувало по време на разцвета на Българската държава
През Vти век се заселват за първи път славяни по тези места.Земите около Боруй (дн. Стара Загора ),в които е и територията на селото са включени в Първото Българско Царство още през |Хти век (римската крепост Кунстантия е била завладяна за първи път от Хан Крум вероятно през 812 или 813 г.),но периодично областта Загоре е попадала във Византийски ръце.
THRACIA, The Atlas of Ancient and Classical Geography, 1907
Old, historical map of Thrace - Abraham Ortelius, 1527-1598
На 24 март 1201 г. цар Калоян превзема региона заедно с крепостта Констанция (Симеоновград) и за пореден път го връща в границите на България, а после се отправя към Варна.
Турско селище-Инджерлий
При нашествието на Османските турци е създадено селище през 1394 г.на 500 м. на юг от сега съществуващото село.
Турско село-Аладдаалий
Също към края на 14ти век се създава друго турско селище на 3 км. югоизападно от селото, но през 1808 г. е изселено на територията на село Васил Левски.
Близкото село Опан, което е административен център на общината, е основано през XVI век, на оживен търговски път, който неизменно е минавал и през село Аладдаалий и свързва Северна и Средна България с Цариград, е важен показател за оживеност на региона в този период от миналото.
Сегашното българско село Васил Левски
То поема името на турското село, но съвременното му местоположение е силно изместено на север (в сравнение с Аладдаалий ) с около километър.
Сведения от късното средновековие за региона около Симеоновград и харманли, където се намира и село Васил Левски
...Австрийския капитан Шад, който през май и юни 1741 година пътува в посоката Одрин — Пловдив — София, прави най-точното описание на харманлийския кервансарай. В неговия пътепис се намират обаче и редица други ценни сведения, които имат пряко отношение към градеца и региона около него. Като например съобщението за търговията по долното течение на Марица, плавателна в тази си част и доста оживена. Салове пренасят различни храни за Одрин. Платноходи прекарват вълна, свила, мед, биволски кожи, с които се търгува. Това очевидно не е без значение за близко разположения Харманли...
...За българите капитан Шад отбелязва, че са „бедни хора”, измъчени роби, облечени много зле и зле третирани. И най-нискостоящият еничарин може да им отнеме каквото му хрумне, да им нанася удари, без те да имат право и възможност да протестират. Висшите и нисшите султански чиновници тънат в безделие и корупция, лошо изпълняват длъжностите си и още по-лошо се отнасят към покореното българско население...
...През 1785 година в Хасковския край действуват 700—800 размирници, предвождани от Ибрахим оглу, Ак Осман и Кьоруджъклъ Халил, все хасковлии. През месец септември те извършват по селата много безчинства. Разплакват стотици семейства. От Одрин пристига бостанджибашията, който в съгласие със султанския ферман издава заповед цялото население да се организира за борба с насилниците. Но хасковските размирници разпростират силите си на запад, север и изток чак до Пловдив, Казанлък и Нова Загора, респектирайки безпомощното и беззащитно население в региона...
Края на XIXти , началото на XXти век
Пряко след Освобождението малкото селце (съставено от 20 до 30 семейства), което тогава все още е носело името Аладдаалии е почти напълно обезлюдено. Остава да съществува само едно домакинство - това на Минчо Донев и под негово ръководство е създадено новото българско село. Новите заселници са от Куюндованджий (Дванджий) - днешния квартал Митьо Станев на град Гълъбово, от където се преселват четири домакинства, от Търново - Сеймен (Симеоновград)се преселват дванадесет домакинства, от Кункио - четири домакинства, от Курт чешма - сега Горски извор, Хасковско - едно домакинство, Акча Ибрям (Долно Белево) 3 домакинства и от селата Караклисе и Димотихон (Одринска Тракия) - петдесет и две домакинства и така се създава новото българско село от седемдесет и шест домакинства.
Особеното за реселниците от село Димотихон, че са водели полуномадски живот, като през пролетта са потегляли със стадата си към Балкана в търсене на благоприятни условия за многобройните си стада от овце и кози, а късна есен се прибирали по родните си места за да избегнат суровата зима в Горнотракийската низина.
Първоначално новодошлите се настанили в с. Богомилово на няколко километра от град Стара Загора, но там земята била малко и с недостатъчна паша за стадата им . Те тръгват обратно на юг и стигат до селцето Аладдаалии, когато разбират че селото вече е изоставено от повечето му жители - етнически турци те решават да се заселят там.
Има няколко предположения за причините поради които българите от Димотишко предпочитат да се установят в село Васил Левски и най–разпространената теза е че по онези времена околните земи са предоставяли по–добри икономически условия от родното им място също така са били слабо населени (както и до ден днешен) и са предоставяли и достатъчно пасища за развитие на скотовъдството, което за онзи момент е представлявал основният им поминък. Поради това в общи линии натежава тезата за явление с чисто комерсиален характер.
Църква в град Димотика (на гръцки димотики: Διδυμότειχο, Дидимотихо,на катаревуса: Διδυμότειχον, Дидимотихон, на турски: Dimetoka, Диметока) е малък град в източната част на ном Еврос, Гърция. Гръцкото име на града означава стени близнаци от δίδυμος, „близнак“ и τοίχος, „стена“. Градът е разположен на левия бряг на Луда река (Еритропотамос) малко преди вливането ѝ в Марица (Еврос).
Според Любомир Милетич в 1912 в Димотика има 800 семейства гърци, 600 семейства турци, 340 семейства българи патриаршисти и 60 семейства българи екзархисти.[1]
Освобождението
Цитат с преработка ... "Харманли. Градът край извора на белоногата" Кирил Динков (Библиотека “Роден край”. Издателство на Отечествения фронт, София,
1985 год.)
Обявяването на Руско-турската война през април 1877 година донася неописуема радост ...Военните ешелони почти ежедневно преминават за фронта. В Харманли има големи оръжейни и хранителни складове. Оттук преминават и турските войски към бойното поле. Някои части спират за часове, други за ден-два или повече и българското население е принудено да ги храни, да дава ангарии. Извършват се реквизиции на коли и добитък. Всеки турски войник може да влезе във всяка българска къща и свободно да си вземе каквото пожелае...
...Още през юли ...войски от Предния отряд на ген. Гурко наближават Хасково. Странични отряди се насочват към стратегическите пунктове: гара Търново Сеймен (Симеоновград), телеграфната станция там и железопътния мост на р. Марица, както и към гара Каяджик (кв. Раковски) от Димитровград, за да прекъснат телеграфната и железопътната връзка с Одрин, откъдето непрестанно идват турските войски. Каяджик е превзет без бой на 11 (23) юли 1877 година от Казанския драгунски полк, който прекъсва железопътната линия и телеграфните съобщения, запалва гаровите сгради, отваря житните складове и предоставя житото на българите, дошли да го посрещнат. Тази радостна вест се разнася мълниеносно из целия Хасковски край. От близките селища българите се втурват да видят с очите си братушките и да им благодарят с каквото могат.
Но на 14 юли радостта на българите секва. В Търново Сеймен с влакови композиции са стоварени от юг 6000 низами. Това са части от армията на Сюлейман паша, които свирепо се нахвърлят върху българското население от близките села. Малобройните руски части не могат да устоят на силния напор и се изтеглят, като отстъпват към Стара Загора. Българите остават беззащитни. Мнозина бягат след руските части. Някои се въоръжават за самоотбрана. Но поробителят решава да се справи с всякаква съпротива. Турските войски заливат почти целия край и започват жестока разправа по селата. Тридесетина българи са обесени в Каяджик, събрани от околните села, двеста — в Търново Сеймен, други стотина по самите села в района около Търново Сеймен. Повече от сто и осемдесет българи от село Брод намират смъртта си, бягайки по пътя за Стара Загора. В село Караатли (Черноконево) са заклани и убити повече от сто и петдесет души, други двеста и четиридесет са откарани в Стара Загора, където сто и двадесет са обесени. Деветдесет и девет души, карани за Пловдив, умират по пътя от изтощение и нанесени побоища. Много други са изпратени на заточение. В Хасково са издигнати седем бесилки, където са избесени десетки невинни българи. Всеки, който е ходил да посреща руските войски или пък е наклеветен, че е ходил, без особени церемонии бива обесен „за назидание на останалите”. Тази страшна картина всява ужас сред българското население. Османлиите тръгват по селата и градовете да арестуват всеки заподозрян.
...Мълниеносно се разнася вестта за разбитите Сюлеймановн войски и стига до всяко българско семейство. Турците бягат към Одрин — друго спасение за тях няма. А от Стара Загора победоносно настъпват и приближават руските батальони. Харманлийци живеят в трепетно очакване.
Главнокомандващият руските войски Николай Николаевич заповядва руското настъпление на юг да се организира в три колони, да се прогонят окончателно османлиите от пределите на българските земи. Западната или дясната колона, начело с ген. Гурко, след завземането на Пловдив се насочва през Хасково и Харманли към Одрин по петите на разгромените Сюлейманови части и големия им обоз. От Чирпан към Хасково тръгват и частите на ген. Карцов. Лявата колона от Казанлък през Ст. Загора потегля към стратегическия жп възел Търново Сеймен и Харманли, пак за Одрин, под командването на ген. Скобелев II (син). Неудържимият победоносен поход на руските освободители започва с войските на ген. Скобелев II, които потеглят от Стара Загора към Търново Сеймен. В авангарда си генералът създава специален отряд от три конни полка под командването на ген. Струков, които на 1 (13) януари 1878 година изминават петдесет версти в голям студ и снежни виелици. Вечерта към 7 часа се приближават до Търново Сеймен. Страничното разузнаване донася, че околните села са разорени и обезлюдени. Заловени са няколко турски войници, бягащи от Шипка към Одрин. Малко по-рано българи от Търново Сеймен, които бягат към Стара Загора, съобщават, че мостът на р. Марица се охранява само от стотина турски войници с оръдия. Ген. Струков заповядва на полк. Язиков, командир на драгунския полк, да изпрати втори ескадрон към Търново Сеймен, за да провери казаното от бягащите българи.
Този ескадрон начело с капитан Амосов на 2 (14) януари 1878 година вечерта преодолява поледицата и дълбокия сняг н отблъсквайки турската охрана на моста, завзема входа му. Това е първото сражение в Хасковския край между освободителите и османлиите. Драгуните изваждат релсите на железопътната линия, прекъсват телеграфните връзки и атакуват моста. Но са посрещнати от пушечен огън. Нощта е тъмна, безлунна. Нищо не се вижда, но се чува невъобразим шум. От какво произлиза този смут? На десния бряг на р. Марица са пристигнали около 5000 турски бежанци, тръгнали от Казанлък и Стара Загора. Част от тях са въоръжени и решават да се хвърлят в отчаян бой срещу драгуните. Капитан Амосов заповядва да се отстъпи и ескадронът да се върне при полка. Две турски оръдия обстрелват моста. Изтегляйки се, ескадронът поврежда жп линия Търново Сеймен — Нова Загора и телеграфа. На 3 януари към 7 часа сутринта той се присъединява към полка с една-единствена жертва.
След оттеглянето на драгуните, турската охрана подпалва дървената настилка на моста и разрушава железопътната линия, за да прекъсне победоносното шествие на руските войски на юг. Но ген. Струков заповядва настъпление и изплашените триста турски войници, охраната на моста, изоставят всичките шест оръдия и се отправят към Харманли, следвани от бежанците.
На 3 (15) януари 1878 година в конен строй частите на ген. Струков преминават моста, завземат гарата и телеграфната станция и освобождават село Тръново. Ген. Струков е заповядал почивка, като е наредил да се поставят постове откъм Харманли и по пътя за Пловдив. За успешната операция при моста на Търново Сеймен той е произведен в чин генерал-майор. При сражението са убити четиринадесет войници и трима офицери, единият от които е командващият II ескадрон капитан Амосов. Заемането на стратегическия възел и големия мост дава възможност незабавно да се продължи настъплението на юг.
На 4 (16) януари ген. Струков организира по-нататъшното преследване на турските войски ...
...В битката при Харманли загиват стотици турци, а сред бежанците настава истинска суматоха. Но след края на сражението турските деца са прибрани от руските части и са разпратени по селата и в Харманли, за да не измрат от глад и студ. Ранените турски войници също са превозени с каруци в Харманли от българи от околните села...
... След няколко седмици завършва победоносният поход на освободителите. На 3 март 1878 година се подписва Санстефанският договор. Притворени са най-мрачните страници от една тъжна и страшна робска книга. За българите настъпва друго време, изпълнено с нови борби, надежди и мечти.
В село Васил Левски преселниците от село Караклисе (или на български–Черна църква, чието съвременно гръцко име е Мавроклиси,Μαυροκκλήσι с настоящо население от 185 жители) пристигат на две вълни, като второто преселение се дължи на влошената политическа ситуация за българите в началото на 20ти век по този край на Тракия, подробно описана в „Разорението на Тракийските българи през 1913 година“ – книга, издадена от акад. Любомир Милетич през 1918 г.
Из „Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година
Л. Милетичъ“
„ ...Въ Димотишката каза е имало българи освѣнъ споменатитѣ въ самия градъ Димотика само още въ селата Б а ш к л и с е д о 100
сѣмейства, въ К а р а к л и с е д о 130 сѣмейства и въ К р у ш о в о до 60 сѣмейства, смѣсени съ турци. Нека споменемъ и около 30 сѣмейства българи помаци, настанени въ Кулели Бургасъ. Слѣдъ Цариградския миръ тритѣ села се паднаха въ турска територия, а жителитѣ имъ, прогонени отъ турцитѣ слѣдъ ужасни мѫчения, останаха въ Софлийско, главно въ града Софлу безъ покривъ и безъ прѣхрана... “
„ ...Турската войска, която влѣзе въ Башклисе, между туй заминала въ съсѣдното село К а р а к л и с е, гдѣто по сѫщия начинъ постѫпила, а именно подъ прѣдлогъ че ще събира орѫжие, залавяла хора и събирала добитъкъ за прѣхрана на войската... “
„ ...Отъ тамъ вече народътъ се пръсналъ на разни страни, за да се настанява въ указанитѣ отъ властитѣ мѣста. Въ туй врѣме дошло извѣстие, че до 3000 души български бѣжанци, повече жени отъ селата Караклисе, Башклисе, Крушово, Татарларъ и нѣкои отъ с. Манастиръ и др. били докарани отъ турцитѣ до селата Адáчалѫ и Кочаслѫ (Ортакьойско) и че тамъ женитѣ ги подлагали на изтезания. Дошли отъ тия бѣжанци разказвали за това, и Славовъ двама отъ тѣхъ изпратилъ въ Узункьой, гдѣто се е намиралъ 28-иятъ полкъ, да се оплачатъ сами на полковия командиръ. Слѣдъ два часа пристигналъ тамъ и Славовъ и поискалъ отъ полковия поне една рота, за да отърве бѣдния народъ. Понеже полковиятъ не посмѣлъ да се рѣши „да вземе отговорность и пр.”, момчетата отъ четата се разпалили и пожелали почти единодушно да се притекатъ на помощь, като казвали, че не могатъ да изтърпятъ, на три километра отъ българската граница да се обезчестяватъ хиляди българки и да се трепятъ. Тогава четата, раздѣлена на три части, заобиколила селото Адачалѫ и отъ три страни открила огънь. Като почнали четницитѣ да стрѣлятъ, турцитѣ се разбѣгали прѣзъ Арда и оставили женитѣ... “
„ ...Тукъ се бѣхме събрали отъ 6 села: имаше отъ наше село, отъ Караклисе, отъ Крушово, имаше отъ Узункюприйско, имаше отъ село Харлагюнъ (Малгарско), имаше гагаузи отъ Одринско. Въ това врѣме имаше на близу въ балкана една българска чета, съставена отъ войводата Руско Славовъ, сѫщиятъ, който прѣзъ първата война съ турцитѣ първъ прѣвзе Софлу. Като чулъ за нашето тегло, той събралъ дружина за да помогне, колкото може . Не можала четата на Русьо да търпи тѣзи црикове ката нощь, като ги дигаха женитѣ и дѣцата да ги безчестятъ. Тѣ пискаха та сърдцето се кѫсаше човѣку, и четата е чувала всичко та нападна гърцитѣ срѣдъ нощь (това бѣше сколо 12—14 септември). Четата стрѣляше и пропѫди турскитѣ стражари и автономиститѣ гърци. Четата дойде при насъ и ни каза, по-скоро да се прибираме на горѣ къмъ българската граница. Ние прибрахме, кой каквото можа да вземе на гърба си — кимѝ по единъ юрганъ, кимѝ по една покривка, и влѣзохме внèтре, въ гората. Послѣ прѣзъ утреньта пристигна турска кавалерия съ башибозуци турци та заедно съ тѣхъ запали турското село Адачалѫ, защото бѣха разбрали, че то остая въ България... “
Съвременна снимка на село Караклисе
Онези времена са оставили отпечатък в историята с турското наименование на някои местности около селото и много диалектни думи в речника на местните жители,които са се запазили в голямата си част и в наши дни. Интересен е фактът, че селото и регионът, обхващащ още десетина села, имат характерен диалект, сходен със старославянски (небо, я, куча, черква, црно), както и на думи сродни с италиански и испански език, като вероятно имат връзка с думи с латински корен (например чеп-chep, скяла-scala, канджа-cane, ката-cada, марда-merda, пекайля–ohaiila, къни-cane venga, бастисва-basta, bastanca, циба-cita, мента-menta,мърчаняса–se marcha, лахна - от лат. lahnus, мор и моря - morto или muerto, брати'–brutar), гръцки(папуци или пустали, мера, карпуза, друм), турски език (сакън, кистерме, кара, ташкън и много други), арабски (киминча - къмнджа) и т.н.
Съществуват и множество думи с неизяснен произход, което навежда на мнението на изследователи че такива думи имат изключително местен произход т.е. са произлезли автономно с локализиран характер и с корен най-вече от мест-ния бит.
От честата употреба с подобни думи в съчетание с кратки думи като го, оть, га, шъ, съ и т.н. произлиза и съвременното наименование на населението в региона — гочета.
Известно за новодошлите от Димотика е,че променили рязко генетичния фонд на селото,тъй като били преобладаващо ниски,руси,синеоки и мускулести (специфичен отличителен белег на един от най–големите от новопреселените родове–Кутумановите е бил големия,силно изразен нос и добре развитите мишница и предмишница), коренно различни от завареното местно население (стройни,дори слаби,среден ръст и тъмнокоси). Сведенията от този период са оскъдни и проследяването на миграционните процеси в миналото може да се уточни най-лесно по антропологичните белези на населението, които са видими, дори лесно забележими и в наши дни. Историята на селото познава и други преселнически вълни от средата на 20-ти век,някои от които имат икономически характер,но в болшинството си са са твърде разнообразни и хаотични.
През 1882г. е открито първото българско училище с 12 ученика в една бейлишка плевня. Първата специализирана училищна сграда е построена през 1889г., а по-късно е съборена за да се построи по-голяма сграда през 1928г. От 1973г. училищната сграда е преустроена на детска градина.
От 1906г. е открито шосето Стара Загора - Симеоновград.
Църквата „Света Богородица“ е построена със средства на населението и открита на 28 август 1907г.
Септември 1932г. е образувана кредитна кооперация „Житен клас“, за нейн председател е избран Колю Велев Желев и управителнен съвет в състав - И. Димов, С. Арнаудов, Г.Дяков и А.Бързев. Същата година в училище „Любен Каравелов“ е първи прогимназиален клас с класен ръководител ладият учител Григор Поп Петров.
Успоредно с държавния преврат през 1944г. се активизират и редица политически събития, които довеждат до възстановяването на партиите БРП и БЗНС, изградени са и новите партии - БРСДП, НСЗ и радикали.
Предкомунистически период и управлението на БКП от
9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.
Чрез прогресивното учителство проникват социалистическите идеи в селото. Особена заслуга за това има местният учител-комунист Димитър Ангелов Димитров, участник в Македоно-Одринското революционно движение 1902-1903г. Той, като учител през 1919 г. основава партийната организация на БКП и дава идея за основаване на народно читалище в родното си село. Убит е от политически противници през 1928г. Делото му е продължено от будни левченци и на 12 април 1932г. е открито народно читалище „Просвета“. Първоначално са набавени 30 тома книги, а по-късно над 300 тома книги са закупени от членски внос . През 1939г. е закупен и първия радиоапарат „Телефункен“, предоставан в услуга на читалището.
До деветосептемврийския преврат в читалището се провеждат редица просветно-политически мероприятия служещи за прокламиране на комунистическата идея, свързани с имената на учители като Григор Петров от село Васил Левски, Колю Паршинов от Мъглиж и др. По време на партизанското движение 1942-44г. във войнишкия батальон на Дичо Петров е включен левченеца Теньо Минчев Тенев, който е признат за активен борец против фашизма и е член на ППО на БКП с. Васил
Левски.
Доказателство за ранното проникване на комунистическите идеи в селото е летописната
книга за самото село.
На 10 септември 1944г. се възстановява БРП (к) с партиен секретар Въльо Белчев Димов, с което селото навлиза в тоталитарния си период.
След 1944г. книжния фонд на читалището нараства над 2000 тома, голям успех бележи и битовия хор , който е окръжен първенец през 1954г. През 1950 г. е създаден Трудово-кооперативния земеделски съюз (ТКЗС), с който започва и национализацията в селото, а 1962г. ТКЗС има и собствена сграда.
Под ръководството на Общинският народен съвет по линията на самооблагането е довършена новата сграда на читалището и е тържествено открита на 17 ноември 1965г. с програма от музикален концерт при Окръжен народен съвет Стара Загора. През 1966г. е вдигнат и втори етаж на училището, а следващата година е открит и осми клас. 1973г. сградата е преустроена на детска градина
През 1979г. е създадена Опанската селищна система.
Кметството, ФЗП и автоспирката са открити през 1982г, а футболния стадион заедно със зградния фонд към него функционират от 1988г.
През 1986г. са засяти огромни по площ лозя.
Съвременна история
В началото на ХХти век основния поминък на селището е скотовъдството и земеделието и въпреки мощните държавни инвестиции след 9ти септември 1944 г. и внедряването на планова икономика откъм средата на 60-те населението в региона подема емиграционна вълна, породена от значително подобрената икономическа среда в градовете. Левченци се преселват в София, Димитровград, Пловдив и Симеоновград. Най-масово преселение извършват към Стара Загора. Единствено емиграцията към града на липите има организиран характер, като новодошлите са подпомагани от по-стари преселници, като в резултат на този процес оформят лоби в някои сфери на промишлеността (АТЗ–Ст.Загора,мини Марица-изток и др.), мнозина постъпват и в армията. В днешно време в Стара Загора живеят стотици потомци на емигрирали левченци, концентрирани предимно около 5то и 6то ООУ,северно от завода за роботика и кв.Зора.
По време на комунистическото управление с.Васил Левски претърпява болезнени икономически промени по пътя си към плановата икономика.Въпреки това Левченци съумяват да запазят силните си позиции в стопанството на региона, като съсредоточават усилията си върху механизацията на земеделието, културното развитие (селото се сдобива с първото в региона кино, единственото сред околните села училище и богата библиотека), медицинското обслужване...
До 1987г. селото е принадлежало на Старозагорски окръг, 1987–1998 е съставна част от област Хасково.Този период е изключително тежък не само за селото, но и за целия регион,поради негативно отразяващия се пореден икономически преход, както и апатичното отношение от страна на Хасковската областна администрация към състоянието на селата около Симеоновград. Икономическия упадък,започнал доста по рано придобива колосални размери в средата на 90–те години на миналия век, успоредно с това вървят и негативните демографски процеси, които от своя страна допринесят за свиването на стопанския потенциал и почти напълно унищожаване на човешкия ресурс на селището. Демократичните промени заварват госпожа Динка Господинова Димитрова като кмет на село Васил Левски, а секретар по това време е Минчо Димов Димитров. През 1991 г. на първите демократични избори е избран за кмет Димитър Димов Димитров и по същото време от работа е отстранен прецедателя на ТКЗС Ангел Костадинов Димитров, за да се демонстрира псевдо-промяна към демократизация. По предложение на новия кмет е създаден ликвидационен съвет в състав - Никола Михалев Карамалаков - претседател, Славчо Сотиров Апостолов - член, Георги Петров - член и Димо Димитров - член. С решение на гореупоменатия съвет започва унищожението на основния поминък в селото - животновъдството. Разпродадени са кравите от двата обора на стопанския двор, разпродадени са и всички овце от офцефермата, с мотива, че животновъдството е нерентабилно. Ликвидационния съвет отказа да извърши връщане на животни или стоки от ликвидирания ТКЗС на домакинствата спрямо дяловото им участие в него.
През 1994г. са създадени две земеделски сдружения - ЗС „Васил Левски“ с претседател Никола Карамалаков и членове - Д. Славчев, М. Янев, Т. Янев, Д. Димов, А. Петров, Г. Атанасов, К. Ангелов и др. ЗС „Левски“ е създаден с претседател Самуил Вехов и членове - Димитър Димитров, Т. Стайков и др. През същата година е възстановена и ПК „Житен клас“ с претседател Димитър Славчев. Същата получава дялове в натура от РПК „Опан“ и се обособява като самостоятелна кооперативна еденица. Изтъквайки окаяното състояние на ресторант „Глигана“ кмета на селото заповядва разрушаването му през 1995г. С докладна записка на същия този кмет към общинския съвет през същата 1995г. е съборена и мандрата на селото.
На 29.10.1995г. кметските избори са спечелени от Димо Банев, който е на този пост до наши дни. За секретар е избрана катя Симеонова. Противници на господин Банев на тези избори са Б. Стратев и Б. Димов. По негово време е изработен земеразделителния план на селото, разви се и водопроводната мрежа.
През 1999г. фалира ЗС „Васил Левски“ с огромни задължения поради тази причина за арендатор е избран Гочо Кирков. През следващите две години настъпи неестествено засушаване, с което новия арендатор не можа да се справи. На 19.10.2001г. за арендатор е избрано ООД „Запрянови“ с управител Запрян Н. Запрянов. Сключени са договори за 12 000 декара земя. Въведено е купонно обслужване на населението ( внасяне на зърно за хляб ), което икономически е значително по-изгодно. 2000г. за секретар на селото е избрана Динка Господинова Димитрова, същата година отвори врати и здравен пункт с лекуващ лекар доктор Красимир Киров, като през септември 2002г. ЛЗУ е обзаведен и оборудван по програма ФАР чрез стдействието на министерството на здравеопазването. През 2002г. е възобновен народния събор на селото, бяха заклани 9 овце и бе раздаден курбан на цялото село. Гости на събитието тогава а и по-късни години са оркестър „Родопи“ с ръководител Борис Христов от град Пловдив.
През 2003г. читалище „Димитър Ангелов“ възстанови същинската си дейност, формирана е творческа група за народен фолклор през 2004г., които периодично правят участия в околни села като - Тракия, Бял Извор, Средец и други. Секретар на читалището е Димка Георгиева Димова.
След 1998г. с. В.Левски преминава в новосъздадената област Стара Загора, като постепенно икономическия климат зпочва да се подобрява, един макар и непостоянен поток от административни мерки, субсидии и инвестиции дават индикации че е възможно съживяване на стопанското развитие, а заедно с това и подобряване на социалния статус - респективно и демогравския растеж. След дейността на ООД „Запрянови“ основен поминък на селото е животновъдството. От 19 крави през 1996г. до 2006г. те увеличават броя си повече от пет пъти. Нарасна броя на фермите, драстично нарасна и броят на дребния рогат добитък. За здравето на животните се грижи ветеринаря Антон Петров.
През 2005 г. в общината се работи по проекти за реконструкция на водопроводи; ремонт на пътни отсечки; ремонт на сгради на кметства и на читалища. Изградена е детска площадка в с. Васил Левски. Реконструирано е уличното осветление в селото.
На 16.04.2007г. започна строителството по микроязовира от АД „Водно строи-телство“ Стара Загора на стойност 168 хиляди лева.
Въпреки полужителните промени в наши дни село Васил Левски води отчаяна борба за оцеляването си. Подобрения икономически климат и инфраструктура не успяха да спрат демографската катастрофа. Дори и в първата декада на 21ви век селото не успя да привлече стратегически инвеститор в частния сектор.Културно-просветна дейност съществува почти формално, а селото не поддържа никакви връзки с каквито и да било обществени или политически организации. От друга страна възпроизведителната способност на населението е практически нищожна, основна причина за което е силната застареност на населението.
Въпреки превратностите на съдбата селото помни своите мирновременни и бойни герои. Войници от В. Левски героично се сражават край Ниш, Белград и Будапеща в първа и втора фаза на втората световна война без да дадат нито една жертва, когато и в самото село е дислоциран отряд войници от армията на нацистка Германия. В балканските войни и по време на втората световна война селото дава и свидни жертви загинали на фронта в името на отечеството. Наградени с ордени за храброст във войните до 1939г. са участниците - Димитър И.Ангелов и Сотир А. Стайков и от Втората световна война - Петър Г. Неделчев и Слави С. Апостолов, наградени са още 45 души със съветски медали, а общия брой на участниците е 60 души, всички се завърнаха живи.
Чрез доброволен труд и в участие в работнически бригади левченци работят усърдно в полза на селото и отечеството, жители на същто село участват в строителството на национални обекти като Хаим-боаз, язовир Георги Димитров, електропроизвеждащите мощности на Марица изток и прочее. От този период с гра-мота и значка за отличие е награден Желязко Каравелов.
След демократичните промени от 1990г. емигранти от селото се заселват в чужбина най-вече в Атина (Гърция) и в региона на Реджо ди Калабрия (Италия).
Родом от село Васил Левски са цяла плеяда лекари, инженери, хора на изкуството, спортисти, военни офицери, общественици и учители.
Промени в наименованието, вида или
административно-териториалната принадлежност на
село Васил Левски
| | с. Левски | 03.03.1878 - 28.09.1949 |
| | с. Левски, общ. Левски, Старозагорска околия, Старозагорски окр. | 28.09.1949 - 09.04.1950 |
| | с. Васил Левски, общ. Васил Левски, Старозагорска околия, Старозагорски окр. | 09.04.1950 - 13.12.1958 |
| | с. Васил Левски, общ. Стаханово, Старозагорска околия, Старозагорски окр. | 13.12.1958 - 23.01.1959 |
| | с. Васил Левски, общ. Стаханово, Старозагорски окр. | 23.01.1959 - 07.03.1959 |
| | с. Васил Левски, общ. Бяло поле, Старозагорски окр. | 07.03.1959 - 26.12.1978 |
| | с. Васил Левски, общ. Опан, Старозагорски окр. | 26.12.1978 - 01.09.1987 |
| | с. Васил Левски, общ. Опан, Хасковска обл. | 01.09.1987 - 12.01.1999 |
| | с. Васил Левски, общ. Опан, обл. Стара Загора | от 12.01.1999 |
